Размисли на глас

Извисяването на духа, чрез спорта - Любомир Тасков

Baridhi Yonchev — Wed, 25 Jun 2008 06:09:56

Съвремениците ни са обсебени от прекалено високо самочувствие - усещат се господари на земята. Лъжливата им самооценка е подплатена от факта, че са заобиколени от машини, които им служат – компютри, автомобили, джиесеми...

“Ми, да, в първобитнообщиннния, във феодалния строй, че и след това двуногите бозайници не са имали телевизори, емпетройки, ескалатори, миксери...”, защитават тезата си онези, които живеят в нашето време. Само, че те пропускат да осъзнаят няколко неща. А именно, че не само машината е зависима от човека, но, че и човека е подвластен от машината. Представете си, че се случи така, че за година-две изчезнат телевизията, радиото, вестниците, интернета... Тогава хомосапиенсът ще изпадне в безпомощно състояние – няма да може да разбере какво ще е времето утре, например, или не ще може да прекоси пеш големия град, не ще може да си запали огън, без запалка или кибрит... А в робовладелския, във феодалния строй предците ни са имали далеч по-развити способности – прекосявали са не градове, а континенти, разчитайки не на самолети, а на собствените си два крака. Да, хората са се оправяли сами, без помощна на машините и са били... по-съвършенни, с по-високи възприятие, с по-големи възможности. Сега машините вършат доста неща, отменят двукракия властелин на света, обаче той става все по-несъвършен, въпреки ширещото му се самочувствие на господар. А на практика “властелинът” не усеща, че се връща в робовладелския строй, където бавно и неусетно се трансформира в роб...на машините, тъй като не може да се отърве от зависимостта си.

Да, човекът става все по-ограничен, все по-безпомощен, все по–обездвижен. Тялото му деградира, духът – също. За съжеление и най-великите умове не са открили машина, която да извисява духа, да издига съзнанието. Затова се налага двуногият сам да се потруди. Защото хомосапиенс без дух, без високо съзнание, е като една най-обикновенна, бръмчащопридвижваща се бричка.

Освен това, хората никак, ама никак не искат да водят животински живот. Но всъщност точно това правят. Човекът, по подобие на магарето – работи, яде, спи и се възпроизвежда. Какво прави в повече той от магарето?! Ами, ползва машини! Само, че магарето и кучето, сами усещат, с душене през муцуната, кога ще завали дъжд, например. А на двуногия му са нужни сателити, апаратури, телевизор, прогноза за времето и чадър, за да разреши проблема с намокрянето. Виж, магарето и кучето не ходят при джипито, да се лекуват, а просто знаят от коя трева да попасат. На хората обаче им трябва лекар, направление, рецепти, лекарства, все неща, затвърждаващи личната им безпомощност. Оказва се, че двукракия властелин се смята за по-съзнателен и по-висшестоящ в йерархията на земята, но всъщност се е запътил да се шири в тясното пространство, някъде между животните и машините.

Какво е спасението от този омагьосан кръг, в който навлиза човечеството?! Разбира се, че спортът! Но не онзи спорт, който сега се практикува, с допинг, с подкупени съдии, и т.н., а спортът като усещането за себенадминаване. С това усещане се въздига духът и съзнанието. С него се прочистват затлачените от злоба, завист, гняв, ненавист, ревност, съмнение... тела. А когато се изхвърлят злобата, завистта, гнева, ненавистта, ревността, ще се освободи пространство, което може да се изпълни с увеличената възприемчивост към издигането на духа, към по-високото съзнание. Машините и животните не могат да го постигнат, понеже не се себенадминават! Но човек може да придобие много красиви усещания! Преди това обаче трябва да направи малко, но смела, изледователска крачка към себенадминаването.

Радостта от спорта

Baridhi Yonchev — Fri, 25 Apr 2008 04:01:56

За някои спортът е многолик, за други е еднолик! И едните, и други обаче са прави! Но само за себе си! Защото са убедени, че той е това, което те чувстват, виждат, усещат… За едни надпреварата със съперника е възможност за придобиване и изразяване на огромната сила. Те се прекланят пред чуждата и собствената си мощ, стремят се към нея, издигат я на пиедестал, усърдно работят в нейна чест.

За втори състезанието с противника е форма за израз на личната им суета. Те отиват на площадката винаги с нови спортни облекла и пособия, наслаждават се на завистливите погледи, с удоволствие обясняват как и откъде са се сдобили с новите си придобвки. За трети спортът е форма на губене на време. За тях е по-добре, да играят футбол, вместо да решават кръстословица, да прочетат книга или да работят по някакъв начин върху собственото си израстване.

За четвърти надпреварата със съперника е реален шанс за поливането и израстването на собственото его, чрез мачкането на противника, чрез записването на поредния успех. За пети спортът е професия, чрез която намират своята прехрана. Те са превърнали своето хоби в професия, машинално спомагат другите да спортуват.

За шести състезанието със съперника е всичко казано дотук. За седми обаче спортът е нещо друго. Той не е многолик, а еднолик, т.е. форма, носеща най-обикновена радост. Те ползват спорта като възможност не да трупат животинска сила, не да изпълват личната си суета, не да го ползват като възможност за пилеенето на времето, не да израства собственото им его, не да го превръщат в професия, а просто да му се радват. Защото спортът може да бъде носител на простота, лекота, чистота, защото може да разчупи техните ограничения, защото може да ги накара да се концентрират върху друго, а не върху ежедневните възможности за изживяване на страх, съмнение, гняв, завист, защото може да ги прави щастливи, само заради факта, че са надминали собственото си постижение. Всичко това им дава най-обикновена радост, която като перпетуум мобиле подхранва техния стремеж за ежедневно изживяване на нова радост. Просто, нали?!

Спортът като малко дете на себенадминаването

Baridhi Yonchev — Wed, 27 Feb 2008 17:17:49

Обичах спорта! Обичах да спортувам в свободното време! Обичах да съм първи! Обичах да побеждавам! Обичах да се състезавам! Обичах да тренирам, за да гледам унизените физиономи на победените... Тяхната мъка, техните сълзи не ме трогваха, защото бях едно обикновенно дете, после обикновен младеж, желаещ да впечатли, да се докаже чрез спорта. Опитах да се реализирам като професионален състезател във футбола, борбата, колоезденето, ръгбито. Постарах се да достигна висота в аматьорското майсторство в ските и тениса. Не успях! Какво ми попречи?! Тогава не бях наясно, сега вече знам - не осъзнах как да преодолея кривицата на собственото ми мислене! Тогава неистово исках да триумфирам победеносно по площадки, зали и стадиони, като марширувам върху потъпканато самочувствие на спортните ми опоненти. Аз, победителят, тук и там изпитвах огромно удоволствие да гледам разтърсващите, разкъсващите усещания за унижение. Колкото по-жалки ставаха съперниците ми, толкова повече се изпълвах с усещането за съвършенство, макар и мимолетно, защото трябваше да отворя вътрешната си порта пред напиращото ново предизвикателство. Така бе, докато разбрах, че истинската същност на спорта е деформирана от собствените ми желания. Желания да забивам своя байрак на щастието върху нещастието, дълбоко преживяно от спортните ми противници.

Да, оказа се, че в спорта има победител и победен, унизител и унизен. Усетих, че всичко това е обградено от ниско съзнание, тръпнещо да погълне нови и нови порции унижения и зрелища... Не след дълго открих, че истинският спорт за мен е онзи, в който се състезаваш със самия себе си, в който побеждаваш и унижаваш собствената си летаргия, собственото си върховно постижение. В този спорт, ако има някакво унижение, то не е за човешката душа на съперника, а за собственото материално тяло за сметка за извисяването, на летежа на собствения дух.Този спорт се нарича СЕБЕНАДМИНАВАНЕ и той се задвижва от чистите стремежи, високото съзнание и вдъхновения, неспиращия стремеж. Хубавото е, че СЕБЕНАДМИНАВАНЕТО може да се практикува от всеки: младия и стария, болния и здравия, умния и глупавия, богатия и бедния... СЕБЕНАДМИНАВАНЕТО дори може да се приеме като форма за безкласово обединение на човешките души, разделени изкуствено с власт и сила във вековете невежество назад във времето. Но СЕБЕНАДМИНАВАНЕТО най-вече е средство, способ, с който с лекота се разчупват оковите на самоограниченията.

Не вярвате ли, ами опитайте спорта СЕМЕНАДМИНАВАНЕ и проверете!Опитайте да се себенадминете в тичането, в повдиганията, в мятанията, в точността... Себенадминавайте се във всички индивидуални спортни дисциплини. Нека вашият победен противник да са собствените ви самоограничения, невежество, летаргия... Нека вашият златен медал бъде фината радост от личното израстване, от истински щастливия полет на душата ви.